Училище с лице, училище за личности

Нашият патрон Боян Пенев

Проф. Боян Пенев

БОЯН НИКОЛОВ ПЕНЕВ

(27.04.1882, Шумен - 25.06.1927, София)

Завършва гимназия в Русе (1902) и славянска филология в Софийския университет (1907). Боян Пенев е един от най-изтъкнатите български литературни историци и критици от пьрвите десетилетия на XX в. Творец с ярко изразена индивидуалност и с разностранни интереси, които засягат както литературната история и наука, така и музиката, изобразителното изкуство и други области на човешката духовност. Тази многостранност намира завършен израз в съчетаването на историческия подход към литературните явления и процеси с живия усет за естетически значимото и ценното в българската и световната култура. В изследователската му дейност литературния историк съжителства със строгия и взискателен ценител, с естета. Това определя и двете области на интересите и приносите му - литературна история и критика. В продължение на две десетилетия Пенев успява да обгърне и да нарисува с проникновение и дълбочина широка панорама на българската литература от Възраждането до най-новите писателски имена.

Като литературен историк се числи към второто поколение учени след Освобождението; един от малцината, които изработват и прилагат своя научна методология за осветляване на фактите и за анализа на литературния процес. Основният принцип, от който се ръководи, е изискването да се "разглежда литературното развитие във връзка с взаимодействието между отделната личност и околната среда и уяснява не само реалните, но и духовните отношения на това взаимодействие". Боян Пенев е един от най-добрите познавачи и популяризатори на полската литература и култура в България.

Проф. Боян Пенев
Проф. Боян Пенев
Проф. Боян Пенев
Проф. Боян Пенев
Проф. Боян Пенев
Проф. Боян Пенев
Проф. Боян Пенев
Проф. Боян Пенев
Проф. Боян Пенев
Проф. Боян Пенев
Проф. Боян Пенев
Проф. Боян Пенев
Проф. Боян Пенев
Проф. Боян Пенев
Проф. Боян Пенев

ИЗ ДНЕВНИКА НА БОЯН ПЕНЕВ

 

  • 7 август 1904 г.

Физическата смърт е нещо неминуемо, нещо твърде обикновено и естествено за нашия органически живот. Истинската, трагичната смърт за човека е отнемането на свободата му, поробването на волята му. В стремежа си към красивото, смелото, непостижимото той се мъчи да извоюва и запази своята свобода…

 

  • 17 септември 1905 г.

Аз ненавиждам ония, които кряскат от възторг и жестикулират при изгледа на някой красив пейзаж или пред някое произведение на изкуството. Аз не вярвам, че такива хора са способни изобщо да чувстват дълбоко красотата. Дълбокото и благородно чувство е всякога мълчаливо.

 

  • 23 ноември 1906 г.

Човек трябва да бъде искрен във всяко свое дело… Всеки мощен творец е преди всичко искрен, верен на себе си, защото е напълно индивидуален в своето творчество. Той възпроизвежда само онова, с което живее, което е елемент от неговия вътрешен мир, отражение на неговата индивидуалност… Когато той престане да бъде искрен, престава да бъде и творческа натура.

 

  • 9 март 1907 г.

Човечеството не може да живее без религиозно чувство. Религиозните потребности са тъй дълбоко свързани с неговата нравствена природа, че едва ли би било възможно да се убие това чувство, което в основата си остава винаги едно и също, колкото и да мени своите обекти: Бог, известна велика личност, художник, поет, жена и пр…

 

  • 28 ноември 1912 г.

След години ние ще умрем и ще дойде едно ново поколение. То ще ни надмине в много хубави неща… ще надрастне възгледите ни и ще ги оцени отвисоко… Нека не забравя то едно – над нито една наша мечта не гря слънце. Но ние имахме воля да отстояваме себе си и воля да живеем – да превъзмогваме горчивини и разочарования. Желал бих нашите потомци да си спомнят не за завършените и незавършените дела, а за волята, вложена в тях”.